В сърцето на Странджа

Малко Търново се намира на на 76 км южно от Бургас, на 58 км югозападно от Царево, на 470 км югоизточно от София и на 5 км от границата с Република Турция. Населението му наброява 3 527 жители.

Разположен в карстова котловина, на 340 м. н.в, обградена от високи гористи възвишения, градът е единственият на територията на централна българска Странджа. На запад от Малко Търново се издига най-високият връх на българска Странджа –  Голямо Градище (709 м. н.в.). По-старо име не е запазено, въпреки че селището съществува още през античността (ІV - ІІІ в. пр.Хр.). Тук е имало металургичен център, числящ се към територията на Бизия (дн.грВизе в РТурция), последната столица на тракийските царе.

Голям прелом в културно и икономическо отношение настъпва през 330 г., когато император Константин премества столицата на империята от Рим в Константинопол. По този начин Странджа от периферна планина се оказва в непосредствена близост до новия стопански, икономически и културен център. Като най-близко и мащабно средище за добив на руда, планината поема цялото снабдяване с метал за нуждите на новата столица. Само на територията на община Малко Търново са открити около 70 древни рудника, а в околностите на самия град – четири пещи за топене.

В района на града са открити редица паметници – мегалити, могилни некрополи, антични сгради, крепост, разкриващи важното значение на селището през тракийската и римска епохи. В местността Мишкова нива е открит четиристранен мраморен жертвеник, говорещ за старото рударство в този край. Този паметник и редица други следи свидетелстват, че около Малко Търново се е намирало средището на римската металодобивна индустрия в Странджа.

В сегашния си вид град Малко Търново възниква през 1628 г. През първите два века силно развитие получава скотовъдството, което е основен поминък за населението чак до началото на ХХ век.

Жителите на Малко Търново преживяват две големи преселения. Първото е предизвикано от кърджалийските върлувания. От това време е образуваното от малкотърновски бежанци  украинско село Терновка, днес квартал на град Николаев.

Второто преселение е след Руско-турската война през 1829 г. Но най-голямо по мащаби е преселението след Освобождението през 1878 г., когато градът остава в границите на Османската империя. Изселванията са толкова големи, че едва в 1900 г., т.е. двадесет и две години след войната, българското население в Лозенградско и Малкотърновско достига равнището си отпреди войната. Окончателното присъединяване на Малко Търново към пределите на българската държава става след Балканската и Междусъюзническата войни – на 25 октомври 1913 г.

Най-важно събитие от по-новата историята на града остава неговото превръщане в просветно средище и в център на революционните борби. Цялата малкотърновска околия участва активно в Преображенското въстание (1903 г.). Тук действа Околийски революционен комитет, пребивават Гоце Делчев, Михаил Герджиков и Георги Кондолов. Град Малко Търново е дал голям брой революционни дейци като Стамат Икономов, Дико Джелебов, Войно Роянов, Лефтер Мечев и др. Малкотърновци са достойно представени и на конгреса, състоял се на Петрова нива.

В околностите на града се добива качествен мрамор. Тъй като Малко Търново е разположено в котловина с климат, благоприятстващ лечението на белодробни заболявания, то е посещавано кътче от много хора.

Символ на града е Големият врис (извор). Изграден е през 1862 г. Преди да бъде покрит, е служил за аязмо. Там се извършвали молебени за дъжд, затова населението го тачи като свято място.