Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Принадлежи към южната група на славянските езици от индоевропейското езиково семейство.
В историческото му развитие се открояват четири главни периода:
І - дописмен (до IX век)
ІІ - старобългарски (IX - XII век)
ІІІ - среднобългарски (XII – XIV век)
ІV - новобългарски (от XV век)
Началото на старобългарския език се поставя със създаването на азбука (глаголица) през 862 г. от Константин-Кирил Философ и брат му Методий.
В края на IX век е създадена друга старобългарска азбука - кирилица. България става средище на славянската култура и писменост.
Старобългарският език е основа за създаването на руска, сръбска, словенска, хърватска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език.
През Българското Възраждане се формира съвременният български книжовен език. Характеризира се с отпадане на падежните форми, употреба на определителен член, девет глаголни времена, четири наклонения и др.